ПОМОЩ ЗА ВЕСИ

Да помогнем на Веси да се изправи отново на крака

Дарения Бюлетин Сподели

Български | English
 
 

АНА-ЛОГИЯ

Ана често седеше и пишеше за себе си в трето лице. Понякога защото това й се струваше особено оригинално, друг път понеже на мен такива неща не могат да ми се случат, а понякога защото всичко й се струваше много, много измислено и нереално, а често и от скука, нереално скучна скука, която на мен не може да ми се случи.

Често дори не знаеше какво да напише, но пък искаше да напише нещо и то в нейната глава звучеше особено добре. Е…когато нещо й звучеше особено добре й се случваше и да пише в първо лице. Освен, разбира се, ако не беше изпаднала в онова особено срамежливо състояние (което на мен никога не ми се случва) , в което не искаше да си признае, че именно тя пише много много добре (според нея). Понеже, представете си, че даде на някой да прочете особено добре написаното й нещо и той каже, че това е пълна скука…

Мдаа, Ана е едно доста объркано момиче. Познавам я още от малка. Живееше в една голяяма самотна къща като едно единствено болнаво дете и не излизаше, ама никак.

Подът в стаята й беше с плочки, изрисувани с облаци, а таванът беше много висок и изрисуван с играещи си дечица. Усмихнати и щастливи. Ако можеше щеше да се нарисува и тя там и да бъде част от картинката. Но таванът беше твърде високо и тя просто лежеше на студения облачен под и гледаше към него…

И докато годините минаваха, таванът ставаше все по-висок, а Ана постепенно полудяваше… Или не… По-скоро започна да се дели като амеба на много малки Ани,които пълзяха насам-натам като живачни капчици,които се стремят да се съберат в една голяма живачна локва.

Така Ана обикна психологията. Да се занимава с хора страдащи до лудост я привличаше. Към тях изпитваше състрадание, търсеше спасение в тяхното спасение и същевременно състоянието им я плашеше и отблъскваше. И все пак имаше чувството, че това е единственото нещо,което може и трябва да прави.

Пък и чуждата болка я разсейваше от нейната собствена. Тя виждаше как хората се чувстват по-добре след като поговореше с тях, и най-вече като ги изслушва (понеже ние хората си умираме да бъдем изслушвани) и във всичко това намираше смисъл. Смисъл. Tази дума започна сериозно да я притеснява, откакто чу теорията, че всичко около нас е илюзия…

И така един ден тя постъпи на стаж в една Аналогия. Аналогията е място (по-точно психиатрия), което по всяка вероятност тя сама си беше измислила. И тъй като всички там се казваха Ана (с изключение на Д’Ани, който пък беше син на една покойна Ана), Ана от психолог автоматично се превърна в Ана-лог, а психиатрията стана Аналогия.

Това име тя си го измисли, а както вече казахме, може би всичко си беше измислила тя. Или пък всеки от нас беше измислил всички други.

Та… Аналогията се оказа място, което май самата Ана си беше измислила, пълно с хора, които пак тя си беше измислила, които са си измислили доста неща в следствие на своята лудост. Ана, като Ана-лог, трябваше да им помогне да се освободят от всички тези измислици.

Та нали в случай, че някой от тях (или пък всички на куп) я беше измислил, беше именно за да му помогне. Или поне да се опита, понеже не всички искат да бъдат спасени, но пък на някои хора им доставя огромно удоволствие да знаят, че има някой, който с всички сили се опитва да им помогне. Някой, на който му пука.

1. Ана-жаборана

Ана-жаборана беше най-малко вероятно да е измислила Аналогията. Ако пък приемем, че тя я е измислила, то е било единствено за фон… и за да има кой да я погребе (макар, че едва ли всички там щяхме да сме още живи, след смъртта й, ако бяхме само плод на въображението й).

Както и да е… Ана-жаборана беше първата пациентка, с която Ана (- ложката) се запозна. Всички я наричаха така, понеже имаше гръдна жаба.

От по-особените гръдни жаби. Тази на Ана-жаборана си имаше име – Скок, и шалче оплетено собственоръчно само за него, понеже:

Животът си струва, ако има някой, за който би оплел шал.

Скок живееше в сърцето на Ана-жаборана и я правеше щастлива като й причиняваше болка.

Боли ме - казваше Ана–жаборана, - но така знам, че е вътре в сърцето ми. Ако го нямаше щях да се чувствам толкова празна…

И така, Ана-жаборана го обгръщаше с любовта си, докато един ден Скок изчезна. Тя се притесни, натъжи се и той отново се появи. Скок често изчезваше и след това отново се връщаше при нея.

Но нито веднъж не взе шала със себе си.

Не го харесва сигурно - казваше Ана-жаборана - а и , може би, са му омръзнали вечните ми грижи. Пък и съм луда, на кой му се общува с една луда.

Докато един ден, Скок си тръгна за последен път. Ана-жаборана се страхуваше от липсата му, от празнотата, и беше решила да го намери и да го върне в сърцето си и да не се разделя никога повече с него.

Виждал ли си жабчето ми? - Попита тя Д’Ани.

Обичам те - отговори и той.

И тя продължи с търсенето си понеже неговата любов нямаше никакво значение. Тя намери Скок близо до блатото в двора на психиатрията. Ана (-ложката) пък намери нея там. Лежеше пребледняла, с отворени очи и малко жабешко краче се движеше в устата й.

Извадихме убиеца Скок от устата й, но тя вече беше мъртва. И то заради една не-гръдна жаба. Гръдната така и не успя да я убие. Тя просто изтощаваше сърцето й. Държеше го гладно, а то също се нуждае от храна, за да може то от своя страна да храни всички гладни за кръв клетчици.

Всъщност, тази неспособност на сърцето да се нахрани, причиняваше болката в гърдите на Ана. Когато беше изпълнена с любов и щастие, сърцето й започваше да работи по-добре и болката отшумяваше. Но станеше ли отново тъжна, не след дълго сърцето й огладняваше бързо. И така до деня, в който Ана-жаборана не взе решение никога вече да не се разделя с гръдната си жаба.

Всичко щеше да има много по-добър край, ако любовта на Ана беше насочена към собственото й сърце, (а не към Скок, който тя си беше  измислила) и беше започнала да яде повече пащърнак (Пащърнак –двугодишно растение, богато на кумарини, етерични масла и др., които имат коронародилатиращо действие, т.е. хранят сърцето*). Но това, разбира се, можеше да стане, само ако тя самата си го беше измислила.

(* - Има наука наречена психосоматика, която разглежда физеологическите проблеми, като нерешени душевни проблеми, които се проявяват чрез симптоматиката на тялото – Б.А.)

Не… едва ли Ана-жаборана беше измислила нещо различно от Скок и собствената си смърт. Тя беше една от ония Ани, които се бяха затворили сами в собствената си стаичка, за да преследват своята лудост.


2. Д’Ани

Само Ана (-ложката) и Д’Ани посещаваха всички стаи и се интересуваха от всички Ани. Ана - понеже като Ана-лог това й беше работата (и мисията в живота), - а Д’Ани, понеже никой не можеше да го спре. Тя се опитваше да им помага, да ги лекува, да ги спасява, а той просто ги обичаше. Ана често се чудеше дали не е излишна там (да се чувстваш излишен в собствената си измислица не е много приятно) и дали няма да им е по-полезна, ако отглежда градина с пащърнак, отколкото да обяснява, да дава съвети и т.н. Дали на лудите не им е нужно само да бъдат приемани и обичани, а не да бъдат лекувани… Та по тези причини е твърде вероятно именно Д’Ани да беше измислил Аналогията.

Д’Ани беше дошъл тук с майка си преди години. Нормален. Тя, разбира се, била луда. Допускала само него до себе си и той взел решение да се грижи за нея. Когато старата Ана умряла, той не знаел какво друго да прави, освен да полудее и той, и да наследи нейните хапчета.

Беше убеден, че майка му се е преродила в някакво насекомо, което е снесло яйцата си в мозъчните му гънки и оттам се излюпват многобройните Ани, населяващи психиатрията. (Тук теорията на учените, че всеки измисля реалността си, се припокрива в голяма степен с теорията на един луд.)

Обичам психиатрията - така казваше той. - Тук всички са толкова живи, сякаш са изваяни от въображението ми. Толкова близки.

Той, разбира се, обичаше и Ана (-ложката). Та нали и тя беше Ана. Нещо повече, тя беше единствената Ана, която влизаше в стаята му и говореше с него за него. Не че имеше особено значение, понеже разговорите им отново се въртяха около Ани-те. Д’Ани се любуваше на тяхната лудост, приемаше я с охота, вдъхновяваше се от нея (с други думи-беше луд по нея).
Когато разбра, че Ана-жаборана е мъртва, той страда много. Когато му казаха как е умряла, Д’Ани едва ли не възкликна:

Колко тъжно… и същевременно красиво.

Няколко дни след това откри Скок смазан от гумите на кола в двора. Взе го, изсуши тялото му и го хербаризира между страниците на тефтера си. Отдолу написа:

Гръдните жаби живеят в блата от застояла кръв…

Така нямаше да си спомня само за смъртта на Ана-жаборана, но щеше да има и спомен за тъжната красота, която сам беше създал (и поне капка самодоволство, разбира се, понеже кой ли не би бил самодоволен, ако създаде нещо красиво, макар и тъжно).

3. Малката Ана

Един ден беше дошла нова пациенка в психиатрията. Ана още не я беше посетила и затова се запъти към стаята й. Отвори врата и влезе. Облаци. Небе и облаци. Стъпваше по някаква невидима небесна твърд.

Значи дотук се е стигало… - Помисли си тя.

Погледна нагоре - полянката с децата още си беше там. Иззад един облак се показа малката Ана.

Здравей - каза тя. - Аз съм Ана.

Здравей - отвърна Ана, - аз също съм Ана. Аз съм психолог и съм тук, за да ти помогна.

Хм… Мама води много психолози при мен. Те само говорят ли говорят…

За какво?

Казват, че много си измислям. Че няма облаци, че няма полянка, че всичко е само картинка. И да внимавам, за да не се блъсна в някоя стена и да си разбия носа. Но аз не съм глупава. Веднага щом видя някоя стена, ще я заобиколя. Но не виждам нито една.

Аз също.

Наистина, стени нямаше, а вратата беше изчезнала, след като Ана я беше хлопнала след себе си. Сега двете стояха в една обща халюцинация и нямаше кой да ги извади оттам.
Хм… А ще ми помогнеш ли да стигна до полянката?Толкова е високо!А така ми се изграе! Никога не съм си играла заради състоянието ми. Мама казва, че имам състояние.

Боя се, че не знам как да те заведа на полянката…Ще трябва да помислим.

И Ана (-ложката) започна да мисли. Мислеше за много неща, но идея си нямаше как ще се избавят от тази ситуация. Разбира се, някой щеше да отвори вратата (която те не можеха да виждат), но едва ли щеше да заведе малката Ана до полянката, или да направи така, че Ана (-ложката) да се върне в нормалния свят.

Няма що! Измислих си свят, в който да ме натъпчат с хапчета.

И докато се ядосваше на въображението си, някой отвори вратата. Появи се Д’Ани. Беше се вмъкнал в стаята, за да се запознае с новодошлата (която, разбира се, се баше излюпила от мозъчните му гънки).

Здравей, Ана – каза й.

Ти откъде знаеш как се казвам? - Попита малката Анна.

Амии тук всички се казват Ана. Ти как дойде дотук?

Мама ме доведе.

Мда…Всички стигаме дотук благодарение на майките си. Но какво ти е? Толкова си невинна и малка…

Тук съм защото имам състояние. Мисля си, че живея в облаците и не виждам стени.

Колко красиво… - Въздъхна Д’Ани, а малката Ана заплака.

Не! Никак не е хубаво това състояние! Толкова е скучно и самотно! Само облаци и психолози!

Не… Не плачи, Ана, моля те! Само не плачи…Виж… Тук ВСИЧКИ хвърчим из облаците…

Ана започна да плаче още по-силно. Това, че ВСИЧКИ тук хвърчат из облаците, не правеше небето по-малко самотно и скучно.
Но ти не искаш, нали…чакай, не плачи…Стените…ти не ги виждаш, нали… Ако питаш мен те нямат никакво значение… ще ти помогна, чуваш ли, моля те, не плачи…!

И той хвана и двете ни за ръцете и ни заведе на детската площадка.
На другия ден ме изписаха.


Епилог 1:

НИ изписаха, или май по-вярно е да кажа НИ изписаХ. Понеже те всички са живи, съществуват. И трябва да научим как да делим едно и също тяло. Понеже от нас всичките (понеже сме повече от тези,които описах) се получава Ана на n-та степен,която има голямо разнообразие на гледни точки,които се менят вследствие на настроението, на количеството светлина проникнала в стаята, на ПМС и какво ли още не. Понеже както казва ДАни :
Всичко зависи както от нас самите, така и от обстоятелствата. Само процентите се менят.
И когато това не ме натъжава, бих казала, че дори е интересно. . .


Епилог 2:

Пащърнак, Пащърнак,
Дали да те садя,
Или да полудея пак ???

← предишна следваща →

Болестта не определя коя съм аз

Изложба ВЕСЕли Балкани - Враца, 4.12.2013, Весела Огнева и приятелиСтара планина - х. ТъжаПирин - Веси под връх Синаница
събрани

4,020лв

 
необходими 24,000 лв  

сумата се актуализира ръчно

Благодарим Ви за даренията

Можете да използвате тази картинка за линк към нашия сайт.

Help Vesi logo

Този сайт принадлежи на Весела Огнева | Сайтът е направен с Visia